Масовите убийства започват обаче още в края на XIX век и са  пряк резултат от действията на последния турски султан Абдул Хамид ІІ. Той не провежда реформите, предвидени в чл. 16 на Сан-Стефанския мирен договор, чл. 61 на Берлинския договор и Специалния план за реформи, предложен от посланиците на Англия, Франция и Русия в областите с компактно арменско население.
През 1893 г. по негово нареждане в Сасунския район са избити над десет хиляди души. Нови масови погроми и убийства се извършват след арменската демонстрация в Цариград през 1895 г. в подкрепа на плана за реформи. В тези години загиват около триста хиляди арменци и стотици села и градове биват опустошени.
През 1908 г., чрез държавен преврат, властта на султан Абдул Хамид II е ограничена от Комитета за единство и прогрес, известен повече като младотурската партия. Основната цел на националистите обаче  не е друга, освен запазването териториалната цялост на Отоманската империя. Затова геноцидът над арменците продължава и достига своя връх в началото на Първата световна война.
През февруари 1915 г. всичките 60 000 мобилизирани арменски войници в турската армия са изпратени в трудови лагери, където са избити. Арменците, намиращи се в близост до фронта, както и във вътрешността на страната, са  принудени насилствено да напуснат границите на страната.
Бежанците тръгват на големи групи в различни посоки – на юг към Сирия и Месопотамия, както и на север към Русия. По пътя обаче те са конвоирани от турски войници, които имат заповед да докарат до границите колкото се може по-малко хора. Така пътят към изгнанието само през 1915 – началото на 1916 г. е осеян с труповете на стотици хиляди души – мъже, жени, старци и деца.
Политиката на геноцид спрямо арменския народ не спира и след провъзгласяването на Турската република през 1922 г. Само при навлизането на войските под командването на Мустафа Кемал Ататюрк в Смирна (сега Измир) в началото на септември 1922 г., за по-малко от 24 часа са изгорени над 50 000 къщи, 24 църкви, 28 училища, 5 консулства, 7 клуба, пет банки и неизвестен брой магазини и складове. Целият град е опожарен, а християнското население – предимно арменци – избито до крак.
Десетки страни досега са признали геноцида над арменското население в Турция.
През 2004 г. Канада първа приема закон, който криминализира отричането на арменския геноцид. На 12 октомври 2006 г. френският парламент приема аналогичен нормативен акт, според който всеки, отричащ съществуването на геноцида, подлежи на лишаване от свобода.
Сега клането на арменския е признато официално от Европейския парламент, от Комисията по външни отношения на Камарата на представителите на САЩ, от Комисията по външни отношения на Конгреса на САЩ, от държавите Аржентина, Австралия, Армения, Белгия, Ватикана, Венецуела, Гърция, Италия, Канада, Кипър, Ливан, Литва, Полша, Русия, Словакия, Уругвай, Франция, Холандия, Швеция, Швейцария, Чили, от регионите: в Австралия - щатите Южна Австралия и Нов Южен Уелс, в Бразилия - Сеара и Сао Пауло, във Великобритания - Шотландия, Северна Ирландия и Уелс, в Италия - много общини гласуват признаването на геноцида, в Испания - Страната на баските и Каталуния, в Канада - Онтарио и Квебек, в Украйна – Крим. В САЩ 42 от 50-те щата също са признали официално арменския геноцид.
В Турция лауреатът на Нобелова награда за литература Орхан Памук заявява в медиите: „Никой не смее да го каже, но аз ще го направя - турците са избили 1 000 000 арменци и 30 000 кюрди.“ А през 2008 г. 200 турски интелектуалци се подписват под петиция, с която се извиняват за етническото прочистване на арменците по време на Първата световна война. За съвсем кратко време петицията е приподписана от още 29 000 души.
Остава само да се каже, че избиването на арменците се извърша и почти съвпада по време с масовите убийства и изгонването от родните им къщи на хилядите тракийски българи. И двете кървави събития и досега не се признават от властите в Анкара, сякаш не са съществували. Единственото официално обяснение, дадено по този повод още преди доста години, е, че „някои военни са се престарали...“

Разделението в България е повече от обичайно. То обаче няма нито идеологическа, нито политическа, още по-малко пък историческа аргументация. В разяжданата ни от корупция страна мотивите на гласуващите „против“ признаването на арменския геноцид народни избраници са чисто конюнктурно икономически и касаят единствено тяхното лично и на кукловодите им облагодетелстване.
Затова арменският геноцид досега е признат само от общинските съвети на Бургас (виж карето вляво), Бяла Слатина, Варна, Видин, Добрич, Лясковец, Пазарджик, Пловдив, Русе, Силистра, Стара Загора, Шумен и Ямбол, като в последния град това важи само до 27 октомври 2012 г.
Тогава по инициатива на ГЕРБ и под натиска на местни представители на бизнеса, чиито сделки с турски партньори се провалят, Ямболският общински съвет решава, че вече не признава за престъпление срещу човечеството масовото изтребление на арменците в Турция, с което отменя решението на предишния състав на местния парламент от 2010 г.
Във Варна пък през 2008 г. тогавашният областен управител – адмиралът от запаса Христо Контров, оспорва пред Административния съд в града решението на Общинския съвет. След като съдебното заключение не е в негова полза, със същите формални аргументи той продължава делото и във Върховния съд.
В София скандалът и разочарованието на хората са най-големи. На 24 април 2008 г., поради нежеланието на кмета Бойко Борисов "да се конфронтира с Турция", групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет изненадващо оттегля подписите си под предложението на съветниците от ДСБ официално да се признае и осъди геноцида над арменския народ. Унизителното, безпринципно и срамно за България поведение на нашите политици от всякакъв ранг се пренася и в Народното събрание. На 11 януари 2012 г. депутатите за пореден път отхвърлят проекторешение за признаване на геноцида над арменците в Османската империя от 1915 до 1922 г.
Двойният аршин, жалкото угодничество и унизяващото нацията ни подлизурство на българската политическа класа пред антибългарската партия ДПС и самата Турция стават очевидни, когато същия ден бива приета декларация, осъждаща така наричания „възродителен процес”. Вносител на срамната декларация е Иван Костов, тогава председател на ДСБ.

В Турция, с днешна дата изненадващо, на 23 април турският премиер Реджеп Ердоган поднесе съболезнования на наследниците на избитите арменци по време на Първата световна война. Речта е преведена на девет езика, включително и на западно- и източноарменски и е разпространена от секретариата на премиера.
„Искаме душите на арменците, загинали в събитията в началото на ХХ в., да намерят покой, а на внуците им поднасяме съболезнования“, се казва в нея. „Не трябва да се отрича, че през последните години на Османската империя милиони нейни поданици – турци, кюрди, араби, арменци и други са били притеснявани без оглед на тяхната етническа и религиозна принадлежност. Това е сложен период, изпълнен с тежки събития.“
Безспорно, след 99 години мълчание или яростно отричане, това е напредък в позицията на Турция. Внуците и правнуците обаче на повечето от избитите по най-жесток начин милион и половина души обаче не могат да приемат тези съболезнования. Такива просто няма, защото почти половината от изкланите са били деца, които не са имали възможност да оставят потомство.
Основното в темата обаче остава – в речта си Ердоган споменава, че различни народности в империята са били „притеснявани“ заради тяхната етническа и религиозна принадлежност. Във всеки език обаче думите имат точното си значение. Така че и в турския подобно целенасочено и осъществено като държавна политика масово убийство на хора от един етнос може да бъде наречено само по един начин – геноцид. Дума, която все още не се отронва от устата на башбакана.
Речта на турския премиер не може да не рефлектира и върху официалната българска позиция по въпроса. Която на практика все още срамно липсва. Можем само да се надяваме, че след поднесените от Ердоган съболезнования българското Народно събрание ще приеме най-сетне декларация за арменския геноцид през 1915 – 1922 г., признаваща и осъждаща го като едно от престъпленията срещу човечеството. И още – че най-сетне ще поиска официално от Ердоган да се извини и за геноцида над българите в Тракия през 2013 г.

Автор : Огнян Марков