Откъс от книгата „Зовът на орачите” на Хачик Дащенц

… Малка, прекрасна страна е разцъфтяла край брега на река Аракс. Това е труднодостъпното цвете и в него съм взрян за последен път - каза агонизиращият войвода. - Искам това малко цвете да расте и крепне. Трябва да се подсили днешна Армения. Тя е пристанът на бъдещите ни надежди. Най-радостният миг в живота ми е бил - продължи Антраник, - когато ние, шепа хайдути, се сражавахме в манастира „Аракелоц" с редовната армия на султан Абдул Хамид, и втори път - когато свещеникът фидаин с оръжие в ръка застана до мен и Кеворк Чауш, а мушчанките копаеха окопи край манастирската ограда.

Най-печалният миг в живота ми е този, когато получих вестта за смъртта на Кеворк Чауш, а втория черен ден отбелязах далеч от родината, когато научих за падането на Града крепост Карс.

На всички съм казвал и пак ще го повторя: когато вечер слагате глава на възглавницата, за да потънете в дълбок сън, помислете малко за своя народ, помислете и за вашия съсед - бил той арменец, турчин, грузинец, мислете за добри дела!

После пое дъх и добави:

-       Две неща заобикнах на този свят - сираците и нещастните. Ако моят народ иска да ме почете след смъртта ми, не желая да ми вдига паметник и да ми прави разкошно погребение. Нека само възстанови манастира „СВ. Аракелоц" и там да основе училище за арменските деца.

Последните му думи бяха: „Не ми е грижа смъртта, тревожа се, че делото, на което се посветих, остана недовършно."

Призори Шабинант Вече не беше сред живите.

Балсамираха тялото му и осем дни след смъртта го пренесоха в арменската църква. На следващия ден го откараха да го погребат. Пред ковчега вървеше Аслан - конят на Антраник, на седлото му - неговият офицерски шинел и пушката. Когато погребалната процесия стигна Араратското гробище, няколко млади арменци прелетяха със самолет и обсипаха ковчега му с рози. Но не спуснаха мъртвеца в гроба, а го върнаха обратно в църквата.

След около четири месеца арменците от Фрезно чрез френския консул в Сан Франциско почукаха на Вратата на Париж.

Антраник бе награден от френското правителство с ордена „Почетен легион" и Париж му предостави място в пантеона на храбреците - край Стената на комунарите.

И на 8 януари 1928 година арменците от Фрезно потеглиха за Париж. Те носеха урната с праха на националния герой.

Хиляди арменци от всички краища на света бяха пристигнали в Париж, за да участвуват в погребението. Присъствуваха и военни делегации на европейските съюзнически държави. До катафалката крачеше Махлуто с група стари хайдути. Неразделно от Махлуто Вървеше Гариб - водачът на коня на майка Сосе. След тях вървяха арменски офицери, пристигналите за погребението военни делегации от чужбина, както и френски военачалници, и живеещите в Марсилия, Лион и Париж арменски и български войници - бивши доброволци на Антраник.

И Гибон беше тук, същият онзи английски полковник, дето премръзна в снеговете на Зангезурските планини. Забравил за някогашното наказание на Антраник, старият военен бе пристигнал в Париж от своя потомствен британски замък. Той донесе книгата „Белият конник", в която описваше пълководеца Антраник и неговото победно шествие от Горис до Ечмиадзин. „Този човек бе съвсем различен от хората, които бях виждал дотогава в Кавказ - пише той. - Антраник притежаваше своеобразна магическа сила, която привличаше всичко към себе си, и още при първата ми среща той ме плени с обаянието си. Образно казано, заплетох се в мрежите му. Неговата войска бе първата истинска армия, каквато някога съм виждал на Изток. Без преувеличение мога да кажа, че Първата световна война не е родила по-трагична, по-героична и по-характерна личност от арменския пълководец."